ОУ "Христо Ботев"

Ако тийнейджъра не говори/много говори/прави „на инат”/плаче/крещи/ … – има някаква причина за това поведение. Има нужда от нещо, но или не го осъзнава, или го е срам да го каже. Детето изисква от нас ние да се сетим и ни го подсказва недвусмислено с поведението си. Нещата не се случват „просто така”. За да открием причината за поведението на детето си, трябва да си отговорим на въпроса „Защо?”. След това да я осмислим и анализираме и чак тогава да реагираме. Ако обаче, питайки се „Защо…?” отговорите, които намираме са в стила „Плаче, защото е бебе” или „Мрънка, защото е лигльо” и т.н. значи, че причината сме НИЕ, но не ни устройва да си го признаем.

Възможните реакции са две:  Наказание или насърчение, със съответните им нюанси.

Ако причината е сгрешена, реакциите ни ще са неадекватни. Наказанието няма да е заслужено, насърчението няма да е желано. Неадекватните ни реакции уронват авторитета ни в умовете на децата ни и имат обратен ефект, като дори положителното може да се трансформира в отрицателно.

Възпитанието не е само това, което казваме, а и това, което показваме. „Показването” има по-голяма тежест от „казването”.

Ако му се караме пред чужди хора и му мачкаме самочувствието, най-доброто, което може да направи е да ни отвърне и то, ако е силен характер. В повечето случаи, детето се свива и расте без самочувствие.

Ако го обиждаме – то ще ни го върне. Не непременно със същите думи, но с поведението си.

Ако не се опитваме да го разберем – то ще ни го върне.

Ако е расло с усещането, че ни пречи, ще се махне от нас по най-бързия начин, в първия удобен момент, а може и да започне да бяга от къщи. Това се случва в момент, в който нещата отдавна са извън контрол и нищо не е в състояние да ги оправи. Може и да се прибере у дома, но дали отношенията дете/родител ще са каквито ни се иска? Не мисля. То ще е там физически, но не и психически.

Какъв е крайният резултат от отглеждането на децата без влагане на мисъл? Простичък: Нещастни младежи с ниско самочувствие, които се превръщат в нервни, агресивни, вечно недоволни и вечно мрънкащи възрастни, на които все някой друг им е виновен, че нещо не им е наред.

Родителите са най-значимият пример за детето.

Родителите са най-силно влияещия образец за подражание, който децата могат да имат. Родители, които са мили помежду си, показват уважение и респект, честност, приятелство и щедрост към децата си, ги окуражават да се държат по същия начин.

Децата са особено наблюдателни към тези, които обичат. Те виждат в тях образеца, към който трябва да се стремят, правят им впечатление техните жестове, движения, навици и непринудено и бързо им подражават. Известно е, че за всяко дете това, което правят мама и татко, е най-добро. В това се крие и най-голямата мощ на възпитателните въздействия на родителите.

За съжаление тази голяма сила на възпитателното въздействие на нашето поведение не винаги използуваме съзнателно; напротив, често до­ри забравяме, че възпитаваме нашето дете с всичко онова, което то може да види в нашите постъпки и нашето отношение към другите. Родителите често се чудят защо детето непрекъснато им разказва колко лоши са другите деца. Те го поучават, че това не е хубаво, но забравят и дори не забелязват, че те самите твърде често се занимават с недостатъците на своите познати и съседи.